Няма ден, в който да ме забравиш,
и да не ми напомняш, че съм ти длъжен...
Душата даже да ми извадиш,
не ще узнаеш дали съм тъжен...
Аз теглото си сам го тегля.
Не подвивам коляно за прошка.
Падам, ставам и все напред,
към добро, но ме стига лошото...
И през облаци мъдрост ще ми речеш,
с твойте строго навъсени вежди,
че смирен, преди да умре,
го спохожда човек надеждата...
И сега защо ми държиш сметка,
за сбъднатото ми крехко щастие?
Колко пъти за вярност клетвите,
в мене с чужда лъжа гаснат...
И изобщо не ме е страх,
че отново треперят свѐщите.
Пръст съм хвърлял и тленен прах,
и с цветя съм закичвал грешник.
Но недей ме разплаква повече.
Аз от мъката раждам злоба.
Цял живот все изпращам, Боже!
От люлката, чак до гроба...
©тихопат.
Данаил Антонов
26.02.2024
© Данаил Антонов Все права защищены