Няма ден, в който да ме забравиш,
и да не ми напомняш, че съм ти длъжен...
Душата даже да ми извадиш,
не ще узнаеш дали съм тъжен...
Аз теглото си сам го тегля. 
Не подвивам коляно за прошка.
Падам, ставам и все напред,
към добро, но ме стига лошото... 
И през облаци мъдрост ще ми речеш,
с твойте строго навъсени вежди,
че смирен, преди да умре, 
го спохожда човек надеждата... 
И сега защо ми държиш сметка, 
за сбъднатото ми крехко щастие? 
Колко пъти за вярност клетвите, 
в мене с чужда лъжа гаснат...
И изобщо не ме е страх, 
че отново треперят свѐщите. 
Пръст съм хвърлял и тленен прах, 
и с цветя съм закичвал грешник. 
Но недей ме разплаква повече. 
Аз от мъката раждам злоба. 
Цял живот все изпращам, Боже!
От люлката, чак до гроба... 

©тихопат. 
Данаил Антонов 
26.02.2024