Пенсията идва! – Миче боса
чука тук на моята врата.
Щом до нея с трепет се докосна,
се стопява в дни, като снега.

Ровя за стотинките по джоба
и в сакото старо, на рае,
сгушено на топло в гардероба
за банкнота, сгъната на две,

да поканя Мичето в кафето
и на тънкия му аромат,
споделил със нея битието
пенсионно в моя тъжен град,

ще си взема шапка на тояга
и пред всичките, на пук, така,
през градинки, улици ще бяга
още по-далече старостта.