ПЛАЧЕЩ ДЪЖД

И както ясно е небето –

се спускат облаци от запад.

Помръква слънцето додето –

дъжда по скулите ми пада.

Дъждът на сълзите проляти,

примесен с глухите въздишки

по нещо неизменно свято –

така напразно си отишло….

И хванат в плен под небосвода,

и пръстите на чернозема,

съмнение, че си свободен –

пълзи във теб и те превзема.

Довчера скитайки на воля

в сияйни дни и нощи звездни,

полето беше крепост моя –

окриляна от птичи песни.

Долавях шепота на хора

в узрели класове, превити.

Омайващият лъх на „сбогом“

със дни щастливи и честити…

Разстила се навред мъглата

от сива лепкава забрава.

Попива спомена с водата –

за дом, семейство и държава.

Земята свидна на дедите

е в детски сън, в далечни къщи.

Където облакът отлита,

и в плачещ дъжд оттам се връща.

15.02.2016 г.