Плажно чувство

Пясъкът беше още мокър, вятърът резлив,

а вълните, както винаги след буря – на верев.

Утрото, така лабилно с пурпурния си изгрев,

пак ме изкуши да насоча критично обектив.

В онзи ден, морето беше до съм коленете

на спасител с разрошен от вятъра перчем

и как исках да му кажа: „Господине, извинете!

Така ако свиркате, ще оглушеете съвсем!”.

Вълните се люлееха в една надпревара жива,

а после изчезваха в мрежа от солена пяна,

докато загорял масажист с усмивка закачлива

ваеше с ръце туристка след „нощна смяна”.

А там някъде, посред напиращата суматоха

на кръгозора бляскаво изумруден и вълнист,

снежнобели чайки за сутрешен флирт дойдоха

и се захласнаха по един юначен сърфист.

Така си спомних какво беше за мен морето,

когато още вярвах, че е плитко до коленете,

защото не бях потъвала в дълбините на времето,

за да узная колко точно са ми здрави раменете.