На Румяна

На дните си по плочника пристъпвам

– накуцвам вече, уморен и гладен –

а залезът от нощен хлад потръпва,

в лицето ми гъстее вятър хладен;

градът мълчи,

обезлюден и мрачен,

и крайната ми цел е тъй далече.

Мълча и аз.

Отдавна вече крача,

догонва ме припадащата вечер

и сенките протягат криви пръсти,

замрежват всичко като сиво бреме

и стават все по тъмни, все по-гъсти,

додето мракът нощен ме поеме.

Не се боя,

макар че нощ приижда,

но сам е неуютно в мрака черен.

Защо съм сам?

Защо до мен не виждам

онези, със които крачех вчера?

Приятели във вярност се кълняха,

но бяха с мен до оня ъгъл само;

когато падна вечер синя – спряха

и днес не са до дясното ми рамо.

Роднините до прага бяха с мене

и се стопиха бавно в тъмнината.

Дали защото бяха уморени,

или защото родството е вятър?

Когато тръгнах, бяхме толкоз много.

Къде се разпиля край мен тълпата?

Не им ли трябвам,

или аз не мога

да случа на роднина и приятел?

Днес крача в мрака сам и вече зная –

напразно на света съм се надявал.

Едничка ти ще дойдеш с мен до края

(не знам къде е той, но наближава).

Сега на тебе само имам вяра.

Това ми стига.

На земята няма

по-силно от любов, която пари,

и по-велико множество

от двама.