18 окт. 2012 г., 09:57

Под Олимп 

  Поэзия » Любовная
528 0 0

 Не съм живяла дълго на земята

да знам коя съм, накъде вървя.

А бурята, безмилостна, крилата,

събаря клони в моята душа.

 

С очи сребристи гледа ме Луната,

едно светило в облачно небе,

с антични устни шепне тъмнината,

на Хаоса най-първото дете.

 

Като измислена, мечтана жрица

говори Афродита за любов,

от пяната събудена кралица,

затворена под хефестки покров.

 

А аз една, на върха олимпийски,

на колене отказвам да стоя.

Към Атина да се обърна искам - 

в тъмата да намеря мъдростта.

 

Но тя, неумолима, се навежда,

с полуусмивка хладна на уста,

с очи на сова кротко ме поглежда,

изрича тайната на мъдростта.

 

"Сърцето си ти трябва да затвориш

за таз сирена сластна - Любовта,

и чужди грешки за да не повториш,

не се намесвай, гледай отстрана." 

 

Отвръщам поглед от очи студени

и търся Артемида на върха.

А тя, девица, сред сърни, елени,

говори сякаш с бледната Луна.

 

"Ей, виж я как стои далечна," 

прошепва тя и ми я сочи с пръст.

"Отречи се, мила, с клетва вечна,

на любовта от огнения кръст."

 

В сиянието лунно се оглежда,

но аз не мога да я гледам веч - 

три мойри, в ръце с кълбо от прежда,

най-сетне ме отвеждат надалеч.

 

В подножието някой ме очаква

с протегнати, обичащи ръце.

Не ми е трябвало Олимп аз да изкачвам,

а само неговото чакащо сърце.

 

*

 

Не съм живяла дълго на земята,

да знам къде била съм, накъде вървя.

На любовта ще литна на крилата - 

какво ми трябва друго на света?

© Мария Все права защищены

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
Предложения
: ??:??