Не съм живяла дълго на земята

да знам коя съм, накъде вървя.

А бурята, безмилостна, крилата,

събаря клони в моята душа.

С очи сребристи гледа ме Луната,

едно светило в облачно небе,

с антични устни шепне тъмнината,

на Хаоса най-първото дете.

Като измислена, мечтана жрица

говори Афродита за любов,

от пяната събудена кралица,

затворена под хефестки покров.

А аз една, на върха олимпийски,

на колене отказвам да стоя.

Към Атина да се обърна искам - 

в тъмата да намеря мъдростта.

Но тя, неумолима, се навежда,

с полуусмивка хладна на уста,

с очи на сова кротко ме поглежда,

изрича тайната на мъдростта.

"Сърцето си ти трябва да затвориш

за таз сирена сластна - Любовта,

и чужди грешки за да не повториш,

не се намесвай, гледай отстрана." 

Отвръщам поглед от очи студени

и търся Артемида на върха.

А тя, девица, сред сърни, елени,

говори сякаш с бледната Луна.

"Ей, виж я как стои далечна," 

прошепва тя и ми я сочи с пръст.

"Отречи се, мила, с клетва вечна,

на любовта от огнения кръст."

В сиянието лунно се оглежда,

но аз не мога да я гледам веч - 

три мойри, в ръце с кълбо от прежда,

най-сетне ме отвеждат надалеч.

В подножието някой ме очаква

с протегнати, обичащи ръце.

Не ми е трябвало Олимп аз да изкачвам,

а само неговото чакащо сърце.

*

Не съм живяла дълго на земята,

да знам къде била съм, накъде вървя.

На любовта ще литна на крилата - 

какво ми трябва друго на света?