Политам към безкрайното небе, 

като птица разпервам аз крилата, 

на слънцето радвам се като дете, 

така не ми се слиза долу, на земята. 

Тя е пълна с хората небрежни, 

дори са сякаш лицемерни, 

добротата рядко се среща, 

остава си капката надежда. 

Мечтая си аз да летя, 

високо, високо в небесата, 

до кога ли ще стоя, 

но уморени са крилата. 

Завръщам се аз при хората, 

усеща се веднага глъчката, 

колкото и красива да е природата, 

лошотията остава си същата.