Порой
Души ме, огън гори...
болка навсякъде в мене.
Илюзии, разбити мечти,
сърцето погубено стене.
Родена, но как аз живях,
дали и за мене ще стигне,
да взема от топлия хляб
и бързам да сигна навреме.
И бягах и гоних мечти,
спъвах се, падах сама,
ставах, избърсвах сълзи,
закърпвах съдрана душа.
Скитах и търсих ръка,
която да пасне на мойта,
раздавах от мен топлота,
бях добра и бях непокорна.
Намирах утеха за малко...
поспирах, че бях уморена.
Заспивах, но слънцето жарко,
ме караше пак да поема.
Болка и обич и страст,
спътници мои те бяха,
в очите, сълзи и прах
и вървях, аз така заслепена.
И ще чакам да дойде дъжда,
ако може да бъде пороен,
да изчисти от мене прахта,
аз ще чакам, искам и мога!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Людмила Нилсън Все права защищены
