Слонове пъплят по твоето чело,
като тежките облачни мисли
на мравките
прокарват каньони под своите
стъпки,
красиви обезглавени тела
обвиват косите ти в своите корени,
спокойствието на дълбоките им цветове
обгръща и погребва твоя ужас,
коравите коралови устни,
нежно застинали
в живописни поляни,
разказват твоите молитви,
поръсени с гниеща пръст
и потопени в ръчно извезана магия,
самотни изсъхнали стебла
оскъдно протягат
своята импотентност
върху твоите скули -
безчувствени плътна
от меланхолични ментови лилии,
мъртвият отлив на твоята памет -
гробовно пресушил светлината
в твоите очи -
снася доволно
меките планински вериги
на твоето минало.
Твоят лик е изтръгнат от пръстта,
захвърлен-забравен
по тъмночервените хълмове
на облачни мигове.
Очите - флегматични, безгласни -
дали ще те открият някога?
 
 
9 юли, 2003