В отровното око на бял зоку́м
разръфаното слънце сипе есен.
Не зная колко слага си наум,
но в люлката му хрипкав вятър пее.
Издиша с мъка първият комин,
тъй косо,
че ме дръпна за ревера...
... Човешко ли е все да се боим?
Опо́пих се да ви́сна над тефтера:
балансът изгърмял, калемът – крив,
а всички неизвестни са познати.
Разправят – дал, а после взел по три, ...