Прати́ хабер, не хваща ги хаир
В отровното око на бял зоку́м
разръфаното слънце сипе есен.
Не зная колко слага си наум,
но в люлката му хрипкав вятър пее.
Издиша с мъка първият комин,
тъй косо,
че ме дръпна за ревера...
... Човешко ли е все да се боим?
Опо́пих се да ви́сна над тефтера:
балансът изгърмял, калемът – крив,
а всички неизвестни са познати.
Разправят – дал, а после взел по три,
така ли, Боже, е по правилата?
Оставям ти перото за нишан.
Защо ли ти се бъркам?!... прах и вятър.
Сполай, че вече станал си пишман,
но зимата ръкава ти запрята,
в небето на изкърпен ръкопис
(изчезна амбалажната хартия)
прати́ хабер, не хваща ги хаир:
Раздаваш ли без срок на вересия?!
... На клюмналото слънце му се спи.
Събира си разсипаната есен.
Полазва зима в стъпките на мим,
до болка благ и малко странно весел.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
