Превзе последната ми Троя
Намразил времето, в което чакаше,
застанал гордо сам със самотата му
и мислеше си пак за нея, плачейки,
в сълзи, избликнали от суетата й.
Във сложното направи нещо просто,
проправяше си пътя с топла нежност,
но тя сама избра да срине моста
на неговите тайнствени надежди:
Да чуе пак смеха, дето събаряше,
болката, която го съсипа,
но раните отново се разтваряха,
прикривани единствено от дрипи.
Сърцето му преди бе цяла крепост,
но влезе тя под него като в Троя.
Превзе го тъй коварно и метежно,
че всичко вътре виждаше за свое.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Димитър Димчев Все права защищены
