Намразил времето, в което чакаше,
застанал гордо сам със самотата му
и мислеше си пак за нея, плачейки,
в сълзи, избликнали от суетата й.
Във сложното направи нещо просто,
проправяше си пътя с топла нежност,
но тя сама избра да срине моста
на неговите тайнствени надежди:
Да чуе пак смеха, дето събаряше,
болката, която го съсипа,
но раните отново се разтваряха,
прикривани единствено от дрипи.
Сърцето му преди бе цяла крепост,
но влезе тя под него като в Троя.
Превзе го тъй коварно и метежно,
че всичко вътре виждаше за свое.
© Димитър Димчев All rights reserved.
но поезията ти не е стигнала още, там където трябва - да докосва.
Сам си създаваш илюзии и сам се успокояваш че си уникален
директно - безгрешен,
и
си вярваш...
че си съблякъл Господ
и си му облякъл шлифера....(образно казано)
Но не! Нужно ти е да се заслушаш в добронамерените коментари.
Никой не ти мисли злото!
Както и аз в този момент!
А стиха ти не ми допадна!