Приказка за Бялото Конче
П Р И К А З К А З А Б Я Л О Т О К О Н Ч Е
_______________________________________________
На моето Конче Бяло!
Конче мое мило. Конче мое бяло...
Със копитца сребърни, недокоснали земята.
Над мъката и греховете ниско полетяло.
Със грива черна -
седемструнен акорд, разпилян от вятъра.
Създадох те от самата си горестна същност.
Всъщност - сякаш стана мое второ его...
Душата. Волята. Мечтите...
До сетно взе ги.
Криле ти дадох -
да не стъпваш по калните пътища.
Конче мое бяло. Бели мои сънища...
По челото те целунах - точно върху звездата.
Със Огнен Знак белязах те. Като капка роса.
Седемцветно. Следдъждовно отразила дъгата.
Пуснах те да препускаш...
А ти - полетя!
Мое Конче Бяло със златна на челото звезда.
Широко и волно разперило белоснежни криле.
Една изпръхнала от болка Душа те моли:
Вземи ме. Грабни ме, Конченце мое Бяло...
Заедно да литнем над човешките грехове.
Защото аз съм ти.
Ала ти... Не съм аз.
Ти се превърна във горд, необязден Пегас.
Додето Егото ми - ръждясало! - разпадна се.
Като нещо, което вече го няма.
Дори и Времето бе спряло.
И само Сянката му, на тояжка подпряна.
Слизаше бавно по стълбите надолу...
А там, някъде...
Под дъжда.
Вплетени се прегръщаха две диви жълти цветя.
2010 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Виктор Борджиев Все права защищены
