Оставяш под прозореца

на дръзката си младост

смирено да се перчи

стрък от похотлив Верис-със жълт калпак,

почти неразпознаваем,

люлеещ се

от морски бриз.

И тихо е в душата

на софиста,

отдолу, до Вериса

се поклаща мъдростта

от платонските съчинения

нима не знаеш,

без критика ще съществува ли света?

А мъдростта краде на Вериса калпака,

тя стига до прозореца и висва там,

като пуловер с кръпки,

правени от непозната

разтегнат,

стар

и побелял.

И нейде изведнъж се чува трясък,

ти видиш ли било е от отсрещния балкон-жена в разцвет на буйна младост

простира нов, излъскан панталон,

по него няма кръпки,

нито топли

жената пък се учи как да води спор.

Балкона се мени,

мазилката ехтящо пада по листата

и мъничък човек върви,

извръща към прозореца главата,

една жена стои,

намъкнала върху си някакъв пуловер

какъв-не си ли личи

от кръпки е загубил в себе си лъскавината.