Присъда самота
Сапфирени сълзи в тревожно синьо
морето бе търкулнало по плажа.
Душата беше скрило в раковина.
Поисках за тъгата да разкаже.
- Сълзите ми - прошепна то - са тясни.
Не мога всички чувства да разплискам.
- Защо тъгуваш ти, море? Неясен
бе отговорът. В лудост ли се киска
или шуми гневът като заточен
в ухото на всемирната тревога,
така и не разбрах. Но в мен подскочи
кардиограмен знак от диалога.
Приседнах на брега. Вълна приплъзна
ръцете, от самотност посинели.
В прегръдката им бях, а после дръзна
да вземе мойта сламена капела.
Тъгата със сапфири се подписа
на пясъка и никой не научи.
Но аз разбрах - морето ни бои се
присъда самота да не получи.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Мария Панайотова Все права защищены
