Ще те чакам на една самотна гара.

Идваш ли си, или е раздяла, знаеш само ти.

Сгромолясващ писък на последен влак лети.

Огнени лютичета в косите сиви, слънцето жестоко сплита.

А локомотивът тромав, стар, диша с тежка пара и от скръб крещи.

Виждам нещо непонятно,

зеленина чаровна, алено проблясква,
дето само зима синеока гневно царства!

Някаква неясна птица чудна,
пее и прелита, явно е сърдита и по човешки, странно мудна.

Нейде цвете засиява и с усмивка цветна ме дарява.

Сам самичък дреме бор,
а от небесата гръм полита към душата.

Крехък дъжд ръми в порой.

Трепне, хубавее, и пробужда се земята!