Една жена пътува в мрака,
лице в прозореца опряла.
Разсърден змей – свири влака,
сред чужда пустош снежна, бяла.
Българска жена и майка свята,
оставила далеч деца и роден дом.
Събрала свойта мъка от земята,
не говори, а очите ѝ са будещ стон.
Една жена – светица във беда,
ръцете си във кръст събира.
Да моли Бог за своите деца!
Пътува, пътува и не спира...