Пътник
ПЪТНИК
В памет на дядо.
Житейски път - пресъхнал горски ручей.
Встрани отхвръкнал, въгленът догаря.
Ръждясва бравата, която с ключа
на детството ми само се отваря.
В просъница пак виждам многократно -
уюта селски в стаята голяма.
И дядо рони царевица златна
във вечери, каквито днес ги няма.
И виждам го да влачи мълчаливо
сандалите напукани из двора.
И с дрезгав глас да гони милозливо -
петленцето, прескочило стобора.
Балканската и Първата световна,
и есента на Двадесет и трета,
го брулили с градушките оловни -
из нашите и чуждите полета.
А той вървял към мене, без да бърза -
стаил в очите блян от синевата.
Натискал плуга с вярата да свърже -
на двата края теглилата.
Отиде си - по-тих от грях далечен.
А аз в казармата не знаех даже,
че дядо крачи бос из пътя млечен,
захвърлил долу вехтите сандали.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Любен Стефанов Все права защищены
