Пътник
ПЪТНИК
В памет на дядо.
Житейски път - пресъхнал горски ручей.
Встрани отхвръкнал, въгленът догаря.
Ръждясва бравата, която с ключа
на детството ми само се отваря.
В просъница пак виждам многократно -
уюта селски в стаята голяма.
И дядо рони царевица златна
във вечери, каквито днес ги няма.
И виждам го да влачи мълчаливо
сандалите напукани из двора.
И с дрезгав глас да гони милозливо -
петленцето, прескочило стобора.
Балканската и Първата световна,
и есента на Двадесет и трета,
го брулили с градушките оловни -
из нашите и чуждите полета.
А той вървял към мене, без да бърза -
стаил в очите блян от синевата.
Натискал плуга с вярата да свърже -
на двата края теглилата.
Отиде си - по-тих от грях далечен.
А аз в казармата не знаех даже,
че дядо крачи бос из пътя млечен,
захвърлил долу вехтите сандали.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любен Стефанов Всички права запазени
