Разплата
Къде са, кажи ми, момче звездолико,
горящите твои вселени-очи?
Зениците ясни отрова отпиха -
под белите клепки е страшно и тихо,
дори празнотата надгробно мълчи.
Забиваш дълбоко игла след игла -
проникват през кожата, право в душата.
Пълзят ти по вените черни жила...
И стават очите димящи дула -
вселените гаснещи търсят разплата.
Че време е днес във аванс да платиш
за краткия миг на корава безбрежност
(а мислеше май, че безкрай ще летиш?)
със всички умрели слънца и звезди
и с цялата своя момчешка копнежност.
Защото във тъмното нямат мечтите
ни почетно място, ни даже и ъгъл.
И виждат те само на майка очите...
Прости ли си ти? Да, тя вече прости ти
задето кръвта си течаща си лъгал...
И знай, ще те чака във всички земи...
Че майките, те не признават разлъка.
Когато нощта ви остави сами
за сън ще люлее духа ти немил,
а после без глас ще угасне от мъка.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миглена Миткова Все права защищены
