Подухва вятър, пясъкът лети.

Морето се бунтува в своите игри.

Море от пяна, море от мечти

се вижда в нейните очи.

Седи самотно на една скала

една русалка, една душа.

Покрива златистата й коса

лицето, обляно в доброта.

Слънцето сънливо скрива

своя лъч последен.

Изгрява в мрак от кадифе

първата звезда, нейната вечерна сестра.

"Няма ли щастие на таз земя?"

Русалката красива е пак сама.

Сама в синия безкрай.

Сама сега, сама докрай.