Аз пак съм сам и в полумрака
на улицата, тъпча с крак.
Нощта е моя – тя, ме чака...
Прескачам скърцащия праг.
Изпадам в шеметна омая –
в прозореца бледней луна...
Пропадам... Накъде –
не зная... Жена-луна,
луна-жена...
И пак съм сам.
И пак вървя.
Нощта е моя.
Но, не чака
една жена,
съвсем сама –
едно сърце
във мрака.
06.02.1986 г.
© Бостан Бостанджиев Все права защищены