Сонет ІІ
СОНЕТ ІІ
На юли в края му, когато
горещниците си отиват,
той глътка въздух-тежко злато
изпусна. И светът се срина.
И цяла нощ в гората дива
протяжно виеше вълчица.
До него – светла самодива –
топеше се като свещица.
"Ти повече не се завърна.
В пътеки вълчи ли заскита
Родопа цяла да прегърнеш?"
Тъй устните момински питат,
в чело си вплела орис трънна,
търкулнатата лунна пита.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Иван Христов Все права защищены
