СОНЕТ ІІ
На юли в края му, когато
горещниците си отиват,
той глътка въздух-тежко злато
изпусна. И светът се срина.
И цяла нощ в гората дива
протяжно виеше вълчица.
До него – светла самодива –
топеше се като свещица.
"Ти повече не се завърна.
В пътеки вълчи ли заскита
Родопа цяла да прегърнеш?"
Тъй устните момински питат,
в чело си вплела орис трънна,
търкулнатата лунна пита.
© Иван Христов All rights reserved.
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
