Сонет ІІ
СОНЕТ ІІ
На юли в края му, когато
горещниците си отиват,
той глътка въздух-тежко злато
изпусна. И светът се срина.
И цяла нощ в гората дива
протяжно виеше вълчица.
До него – светла самодива –
топеше се като свещица.
"Ти повече не се завърна.
В пътеки вълчи ли заскита
Родопа цяла да прегърнеш?"
Тъй устните момински питат,
в чело си вплела орис трънна,
търкулнатата лунна пита.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Иван Христов Всички права запазени
