Спомените
Виждам пак този черен облак,
над мене премина, като лешояд,
смачка самочувствието ми, сякаш
мелачка, надроби го и го натъпка,
в ненаситната паст на съдбата.
Под заснежените борове стене
реката, в която изхвърлям нощем,
като скала натежалите чувства,
и отекват в мощен камбанен звън,
над замръзналата й повърхност.
Спомените, черни гарвани, като ята,
пикират над главата ми, увисват,
в тежки гроздове над съня, палят
сребристия скреж и стръвно го пъхат
в настървените ръце на вятъра.
А душата, малка пъстропера птица,
въздиша, в дъбравата разлистена
на вечерта, притиска под крилото си,
най-близкия спомен, сякаш иска
да й припомни, колко е силна обичта…
Поредната безсънна нощ си отива,
облакът обира лъчите на душата,
и тъкмо да зарови в земята радостта,
зад завесите на малкия прозорец
нетърпеливо проблясва лъчът на зората…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
