Страх е,
не е кой знае какъв -
две педи висок,
много рошав и кльощав.
Не прилича на нищо.
На никой.
Не ми е познат.
Него денем сънувам.
Живея го нощем.
Сгъвам длан във юмрук.
Пръстите губят своята сила.
Стича се,
сбиран с години,
вълшебният прах.
Смелостта си отива.
© Лина - Светлана Караколева Все права защищены