В очите ми не се надявай
сълзи да видиш от тъга
и няма да усещаш нищо,
освен забождащи се стъкълца.
Безжалостно душата ми ще късат,
но аз за теб не ще скърбя,
защото от изгубеното щастие
сърцето потопено e в мъгла.
И няма времето да върне
доверието, или пък младостта,
и всичко, което ще остане
са малки, пробождащи стъкла.
Боли ли? Или късно е да питам?
Не ме лъжи душата ти, изгубена е веч
и аз със празен поглед отново ще заскитам,
със стъкълца в очите, забравила за теб.
© Марина Петрова Все права защищены
Никога не е късно да обичаш и да бъдеш обичана! А те боли... знам... Ще мине.