Светът на Човека

Когато пада с първите си крачки

Човека и залита сам встрани,

и всеки миг готов е да заплаче-

Безкраят е до близките стени.

А после двора в бащината къща

е новият жадуван кръгозор

и новата Безкрайност го обгръща

със тарабите в старият стобор.

Расте Човека, почва и да мисли

и отеснява бащиният дом...

Той знае вече: има много истини

и всяка има някъде амвон...

Светът му още свършва с хоризонта,

а всеки път до първият завой,

но родовата памет му напомня,

че някога ще тръгне в път и той...

... Влекат го хоризонтите примамни,

(о боже мой, Светът е тъй голям!)

един достигне, другият го мами

и той красив, и той така желан!..

И пожелал Безкрая да догони

на утрото в прозрачната мъгла

докосва непознати хоризонти,

а те му бягат въпреки това.

Увлечен в ураганната стихия

на Вятърът в бушуващ Океан,

се спира до скала, където бият

вълните в Бряг, до днес неназован

и с разум замъглен от красотата,

на Първите обсебен с лудостта,

на себе си ще нарече Скалата-

безумно предизвикващ Вечността!..

... Ще пресече държави, континенти,

ще стигне недостъпни върхове-

и все напред, макар че на моменти

ще пожелае нейде и да спре.

Да хвърли котва вечер е възможно

във залива на неочакван бряг,

но с чувството за нещо неотложно

Безкрая сутрин ще го мами пак...

Угаснал фар в мъглата ако има

на нос безлюден, стръмен и скалист,

ще спре, ще го запали, ще отмине-

непоправим по Дух авантюрист.

Възможно е в пустиня да замръкне

край огъня на бедуински стан,

но в полунощ, в страстта си да отмъкне

най-знойната красавица от там...

... И тъй Човекът през Света се носи,

и все напред Безкраят го зове,

но тъй като са в паралелни оси

не ще го стигне даже векове!..

Понеже пък е Времето пресметнато

без никакви възможности за спор-

Светът му пак затваря се естествено

във къщата със старият стобор.

Отдавна и не спори със Съдбата-

приема, че желаното „Безкрай”

отново се е свило до стената

и чашата с изстиналият чай!..

д-р Коста Качев.