Една любов поникна, чиста, свята,
на нашите поля-съдба,
красива бе и непозната,
ухаеше на сладост, на мечта.
И гледахме я с теб копнеещо,
докосвайки я само с очи,
и тя остана безметежно
във времето да си стои.
С думи неизречени поих я,
с копнежи пазех я от мраз,
подхранвах я с чувства нежни
и тъй на всичко устоя.
И минаха безчет години,
обърнах се към тез поля
и там съзрях в зима снежна
самичко цветето на обичта -
обвито в пелените бели,
застинало във самота,
постоплено от крехките надежди,
че живо е, щом наша е мечта.
© Ивелина Дамянова Все права защищены