Една любов поникна, чиста, свята,

на нашите поля-съдба,

красива бе и непозната,

ухаеше на сладост, на мечта.

 И гледахме я с теб копнеещо,

докосвайки я само с очи,

и тя остана безметежно

във времето да си стои.

С думи неизречени поих я,

с копнежи пазех я от мраз,

подхранвах я с чувства нежни

и тъй на всичко устоя.

И минаха безчет години,

обърнах се към тез поля

и там съзрях в зима снежна

самичко цветето на обичта -

обвито в пелените бели,

застинало във самота,

постоплено от крехките надежди,

че живо е, щом наша е мечта.