Сън да беше, вик или огън...
Сън да беше, вик или огън...
щях да те някога досънувам,
да изкрещя или да съм пепел,
а ти си Любов и все те обичам.
Сутрин се будя със светла надежда,
с която разпалвам лъчи по небето.
Вечер, от спомена за твойта целувка,
трепкам с искрицата нежна в сърцето.
Пролет и лято, и есен и зима -
всички сезони накуп в мен побирам,
но все не мога сляпата болка
от себе си някак си да прогоня.
Как не повехна, как не изстина
чувството, дето дъха ми пресича
и на парченца от мен не си тръгна,
а все се заканвах да го заключа -
с катинари железни зад всички врати.
Зад пределите между днес, вчера и утре.
А, задълбала във времето ров от сълзи,
потъвам в едничкото твое "Обичам те".
Тъй си остана във мене видение.
Изворен шепот на жива вода.
Пламък негаснещ в гърди от жадуване.
Моя искряща Любов и мечта.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
