Сън сънувах

Сън сънувах, от наяве бе по-истински  дори,
младостта ми – вироглава, как със зрелостта спори.
Щура, боса, загоряла – младостта, твърди през смях,
че едва ме е познала... Аз веднага я познах.

 – Тръгвам – казва. Към полето. Чуй, в среднощните треви
се захласват сто щурчета... Някой невидим върви.
Буди всяка нощна птичка метеорен огнен дъжд,
а съдбата е добричка. Ще се сбъднат изведнъж

рой желания с магия. Вярваше ми... До сега.
Книгата ли? Остави я! Знанието е тъга.
Тръгвай! Всички спят, а в мрака думички за обич скрих,
любовта ти будна чака полунощния ти стих.

Знай от мен – не са напразни ни копнежи, ни мечти.
Дързостта ми ли те дразни? Вече съмва се. Почти.
Тихо вятърът се кръсти: – Луди! Цяла нощ са вън.
И изнизва се на пръсти младостта от моя сън...