Аз не те изоставих, Родино,

някога “прогони ме ти сама”,

за зло или за добро…

Не ми беше лесно да замина,

без моята още недоизживяна любов…

Не изоставих майка, баща и близки,

те почти всичките си бяха отишли,

но оставих след мен една любов чиста,

горчивина, тъга и болка излишна…

Далече някъде, моя Родино,

само вегитирах, не живях,

но успях да намеря себе си,

същността си прозрях…

Много гнезда оставаха празни,

остават празни и сега, а защо?

Далече търсейки спасение и щастие,

за по-лек, по-богат живот…

Но когато те прегърне носталгия,

знаеш ли как боли сърцето самò,

останало наполовина прерязано,

без капка обич, в чуждо гнездо…

Длъжница съм ти, моя Родино,

но и ти си ми длъжница също,

за изминалите двадесет години,

изживяни, като цвете прекършено…

Да се върне лентата назад е трудно,

сценарият на живота ми е почти готов.

Ще ми стигне ли времето оскъдно,

да успея, да започна нов…