Същността си прозрях…
Аз не те изоставих, Родино,
някога “прогони ме ти сама”,
за зло или за добро…
Не ми беше лесно да замина,
без моята още недоизживяна любов…
Не изоставих майка, баща и близки,
те почти всичките си бяха отишли,
но оставих след мен една любов чиста,
горчивина, тъга и болка излишна…
Далече някъде, моя Родино,
само вегитирах, не живях,
но успях да намеря себе си,
същността си прозрях…
Много гнезда оставаха празни,
остават празни и сега, а защо?
Далече търсейки спасение и щастие,
за по-лек, по-богат живот…
Но когато те прегърне носталгия,
знаеш ли как боли сърцето самò,
останало наполовина прерязано,
без капка обич, в чуждо гнездо…
Длъжница съм ти, моя Родино,
но и ти си ми длъжница също,
за изминалите двадесет години,
изживяни, като цвете прекършено…
Да се върне лентата назад е трудно,
сценарият на живота ми е почти готов.
Ще ми стигне ли времето оскъдно,
да успея, да започна нов…
© Пепа Деличева All rights reserved.
