Състояние
Да се обърна назад, не желая,
всичко в мене отдавна гори,
просълзеното утро, до края
огънят в мен ще гаси.
Вечер след бита упойка
сърцето уловено е в плен,
на небесно зелено сияние,
вибриращо с музика в мен.
Кадифени ресници се спускат,
оплитат ръцете ми здраво,
безплътна душата полита,
към своето първо начало.
И виждам я, там, сред звездите
на океана небесен в безкрая,
отхвърлила от мене юздите,
бял гълъб със нея играе.
Въздухът трепти от ухания,
на люляци, бели липи,
от моите човешки страдания,
душата ми пак ме спаси!
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Миночка Митева Все права защищены
