Състояние
Да се обърна назад, не желая,
всичко в мене отдавна гори,
просълзеното утро, до края
огънят в мен ще гаси.
Вечер след бита упойка
сърцето уловено е в плен,
на небесно зелено сияние,
вибриращо с музика в мен.
Кадифени ресници се спускат,
оплитат ръцете ми здраво,
безплътна душата полита,
към своето първо начало.
И виждам я, там, сред звездите
на океана небесен в безкрая,
отхвърлила от мене юздите,
бял гълъб със нея играе.
Въздухът трепти от ухания,
на люляци, бели липи,
от моите човешки страдания,
душата ми пак ме спаси!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миночка Митева Всички права запазени
