Дойдох при тебе, море,

ей тук, на брега ще приседна

да си кажем дума, две,

както влюбените в прегръдка последна.

Ти помниш ли как, море,

неспирно край тебе тича

онова мъничко, весело дете

по пясъка, с балон в ръчица?

Това бях аз, море,

винаги при тебе тичах,

с моряшка фланелка на ситно каре,

защото простора ти син обичах.

Ти помниш ли юнгата, море,

с рибарска лодка сред вълните,

на която бурята пътя отне

към брега и я прати в дълбините?

На лодката бях аз, море,

на страшната буря се не дадох,

тя само лодката ми отне,

аз с борба на брега излязох.

Ти помниш ли кораба, море,

отплувал за далечни страни -

на пристани чужди за почивка да спре,

риба с мрежите си да лови?

На него тогава бях аз,

с него преплувах не един океан,

с него преживях и студ, и мраз,

с него кален се върнах от там.

Сега той е закотвен сам

на стария кей с трюмове ръждясали,

аз бях, море, неговият капитан,

записано е в дневниците му прашясали.

При теб, море, дойдох да се простим,

сбогом да си вземем днес,

защото скоро ще се разделим - 

ще отплувам с лодката на Хадес.

Дали сълза, някой от умиление,

ще отрони за стареца - бил капитан,

преди, море, да отиде в забвение

личност, слава и сан?!