21 окт. 2016 г., 22:13

Тихо присъствие

Поэзия

756 1 5

Той е тихо присъствие. Като с котешка стъпка сред мислите
се промъква на пръсти и спокойно усмихнат мълчи.
Дружелюбна дълбока вода, огледално изчистена -
върху нея ни страст, ни вълнение нямо личи.

Той е кроткият смях и ръката, протегната дружески,
с ненатрапчиво лек, но уверен крепителски жест.
В точно време на точното място е, чуе ли "нужен си",
с верността на боец, на скала с безсловесната чест.

Той е сянка почти и се слива с тълпата забързана,
но невидимо сваля от гърба ми пореден товар,
без да мисли за дълг или някаква лична привързаност,
без да чака от мен благодарност, похвала и дар.

Той е ясно, прозрачно небе, с неизвестни в очите си -
топли лешници, пълни с несмутимо добра светлина,
а защо ли стихия е в мен - неподправена, истинска,
сплав от огън и вятър, но скована, без глас, в гордостта.

Хотите прочитать больше?

Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.

iren5 (Ирен)

Хубаво! Много... Мен само в края "гордостта" ме смущава. Ама то не по отношение на това хубава ли е творбата, а като мисли и разсъждения по темата. Гордост? Гордостта в отношенията между хората е това, което за мен е напълно излишно, но понеже нищо не знам за лирическата и лирическия е трудно да продължа тук разсъжденията си по тази тема.

2016-10-24T16:36:13+03:00
djudjii (Жанет Велкова)

Разкошно стихотворение, Вики, разкошно!
А как ми е близко...
Поздравче и тук

2016-10-24T16:09:37+03:00
contessa (Светла Асенова)

...

2016-10-23T13:52:26+03:00
Katriona (Кети Рашева)

Най-добрите ми приятели са мъже. И то много, много стари приятели, имаме се повече от 35 години. Затова много харесах този стих, познато ми е чувството, познато ми е пазенето на приятелството!

2016-10-22T11:07:52+03:00
Brezar111 (Людмил Нешев)

Приятелство ли е? Да. Странно ли е? Не. Нерядко, отвъд дружеските отношения между жена и мъж, в един от тях, а понякога и у двамата, тлее и чувство, което можем да наречем с онази, позната на всички ни думичка. Чувство, често пъти оставащо несподелено по една или друга причина. Никой не е виновен, че е дошло. То не омърсява приятелството; прави го трудно, но не по-малко ценно. Лирическата е силна и нарича силата си Гордост. А може да е и Отговорност. Пред себе си или Приятеля. Ако има нещо странно, то това е именно Приятеля. Макар в стихото да има някои оневиняващи го изрази (... тихо присъствие... ненатрапчиво лек жест... в точното време на точното място), аз оставам с усещането, че ръсейки благодеянията си, той, образно казано, е вързал ръцете на лирическата, налагайки й ролята на безответен консуматор. Да не би този тип да си е вменил прекалено насериозно ролята на спасител? Не би следвало да приема чак толкова буквално съдържанието и героите в някои знакови романчета. :

2016-10-22T10:55:37+03:00