Той не беше поет и художник
Той не беше поет, за да опише със думи
своя пулс необуздан във трепетен зов.
И художник не беше, по платно да рисува.
От пустиня по-жаден бе за мойта любов.
И да пее не можеше, затова все мълчеше.
Аз говорех, рисувах, и така го обичах,
че звездите ми пееха, щом ме целунеше,
и най-нежни букети от страст си набрах.
И ги сплитах в куплети от думи лирични
в нежни строфички, като за спомен редях,
тъй се раждаха моите стихове-истини,
с любовта във която като в сън заживях.
Предостатъчно всичко ми беше, че имаше
обич, с която целуваше нежно дланта ми.
Чувствах в себе си как кръвта му прекипваше,
щом ме искаше, и отдавах му цялата себе си.
Той навярно в строежите свои бетонни
е зазидал душата, сърцето и мойта любов.
Аз все още живея във замъци пясъчни
и го чакам да се върне във моя живот...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
