Тръпчив пейзаж /въглен/
Самотният тромпет на вятъра
дъждовно натъжаваше нощта…
Луната - като изоставена жена,
разтапяше се в океан
от тихи спомени и нежност…
Блаженството разстилаше постелята на тишината,
а откъм брега полъхваше
на мокри ласки и теменужено очакване…
Потърсих своето место в душата ти,
а срещнах пясъчно безмълвие,
застлано с мидени черупки,
настръхнали срещу неясния копнеж
по безразборно минало…
Не посмях да стъпя…
Защото помня греховното коварство
на старите неща
и лепкавия вкус на нищото след него.
И… седнах да рисувам полети…
Обичах вече новите ята,
макар и не видял лъчите им от хоризонта…
Но те не знаеха…
Оставих старите в недоизмислена безпътица -
бездомно да се лутат по облаците на безкрая.
И те се лутаха…
Горчеше ми едва наболата луна…
С вика на третата октава
вятърът разплиска партитурата на самотата
по лятната ефирност на крайбрежната вселена…
И пак настъпи тишина…
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Красимир Чернев Все права защищены
