Тя е бяла усмивка от детските нощи
и ръце, на които изправя се крехкото утро.
И през няколко купа и няколко спукани гроша,
пак ще бъдеш хлапето, седящо на нейните скути.
Тя е твоята майка, и моята също.
Тя е вечен портрет на стената на хола, когато
сам дори ти не знаеш кое ти е истинско "вкъщи"
и къде ще отекне под твоите стъпки земята.
Тя ще чака, додето увехнат липите
и нощта спусне дълги коси и прегърне сумрàка.
А когато над тежката порта пропеят петлите,
тя ще седне на слънце и още, и още ще чака. ...