Тя
Тя е бяла усмивка от детските нощи
и ръце, на които изправя се крехкото утро.
И през няколко купа и няколко спукани гроша,
пак ще бъдеш хлапето, седящо на нейните скути.
Тя е твоята майка, и моята също.
Тя е вечен портрет на стената на хола, когато
сам дори ти не знаеш кое ти е истинско "вкъщи"
и къде ще отекне под твоите стъпки земята.
Тя ще чака, додето увехнат липите
и нощта спусне дълги коси и прегърне сумрàка.
А когато над тежката порта пропеят петлите,
тя ще седне на слънце и още, и още ще чака.
И когато се върнеш отдето си ходил,
а дълбоки бразди ти прорязват челото напряко,
ще я видиш на малко портретче, увиснало в хола
и ще седнеш до нея смълчано и ти да почакаш.
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Миглена Миткова Всички права запазени
