Тъй тихо...

Този полъх познато небрежен, 

говор сподавен, бряг крайбрежен, 

ручей пресъхнал от задух в гората, 

слана изгаряща сутрин тревата...

Пустош дива, Оазис безропотен, 

дъб низвергнат нещастно, самотен, 

песен на славей божествен, потайна, 

връх завит от постеля безкрайна...

Роб на идеал чужд за люде сковани, 

мигове святи в сърцето побрани,

воин опнат, обгърнат от роба, 

ангел потъващ на глътка от бога...

Дъх нестихващ дори и пред края, 

камшик блъскащ по пътя към Рая,

това чувство пронизващо, дълбоко, 

страх от Лодкаря изнизващ, жестоко...

Щастие с маска от времето скрито, 

щение зад хребет назъбен, покрито, 

огън и жупел пред вековното иго...

Обзе ме тъй тихо, тъй тихо!!!