учех на сбогуване душата си
Научих се от птиците как да обичам,
с крила от нежност да летя,
но не научих, че раздяла следва
и иде време за тъга...
Когато учех на сбогуване душата си
и на безмислие мечтите си,
небето се смрачаваше от липси,
а вятърът ридаеше във шепите си.
Прекрачвах разстояния от ереси,
разбулвах се във недокоснатост.
Проклинах се за многото обичане,
а то си беше моята същност.
Тогава с болка се откъсвах
с последното от самота листо.
Във дни от есенност потъвах,
изплаквах се на вятъра с дъжда.
Когато учех на сбогуване душата си,
забравях, все забравях, че нощта
е птица, черна от мълчание,
а аз не мога да мълча...
с крила от нежност да летя,
но не научих, че раздяла следва
и иде време за тъга...
Когато учех на сбогуване душата си
и на безмислие мечтите си,
небето се смрачаваше от липси,
а вятърът ридаеше във шепите си.
Прекрачвах разстояния от ереси,
разбулвах се във недокоснатост.
Проклинах се за многото обичане,
а то си беше моята същност.
Тогава с болка се откъсвах
с последното от самота листо.
Във дни от есенност потъвах,
изплаквах се на вятъра с дъжда.
Когато учех на сбогуване душата си,
забравях, все забравях, че нощта
е птица, черна от мълчание,
а аз не мога да мълча...
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Евгения Тодорова Все права защищены
