Увехнали сърца

2 апр. 2020 г., 14:16

Поэзия » Другая

446 0 3

Зреят гласове в камбанарията

на тъжните ми ръце,

ужилени от сълзите ти,

проплакват на стража

в усуканата от ветрове

душевна зима.

С очи от черен зрак сломени,

самият дявол с лунни корени,

извличаш последният екстракт

от сърцето ми.

Във сектата на живите

ми омръзна да тлея.

Не мога да обичам –

ти изтръгна всички чувства от мене,

но преди да умра

заклейми ме с печата

на подземните си устни

и нека смъртта волно да влезе.

Когато нетърпеливото пълнолуние

под хладното кимащо одобрение

на хидроцефалните слънчогледи,

хищно се пресегне вътре в мен

с тихата ярост на нощна птица

и грабне ококореното ми сърце,

пищящо от ужас като уплашен леминг,

тогава ритуалът по тоталното ми

обезчовечаване най-сетне ще бъде завършен.

И в зората на отлива на чувствата

рачешка ще е моята милувка

и времето ще върне назад -

към часа на твоето тръгване,

преди да заровиш дълбоко

в стенещите ми очни дъна

теменуженото ухание на сянката си,

докато аз напразно ще протягам

безполезните си щипки

в чиста молитва

за последна прегръдка...

ЦвететоБ (Цветето Б.)

2020-04-03T16:41:07+03:00

Да. И в тъгата има красота - пречистваща. Като сълзите...
Marielli_De_Sing (Marielli De Sing)

2020-04-02T18:00:47+03:00

Тъжното е хубаво - проплака той...
ЦвететоБ (Цветето Б.)

2020-04-02T15:53:47+03:00

“в усуканата от ветрове душевна зима...” - много силна, тъжна емоция! Хубаво е.