В готическата катедрала на духа
Пред мен, зад мен е черен океан.
Припламват в него галактични гари.
И аз съм центърът на самотата - сам,
последен рицар в звездните безкраи.
Вселената ухае на тамян.
Омайва ме, главата ми се мае.
Летя, но без криле, в божествен храм
и скулптор космосът неведомо ме вае.
В готическата катедрала на духа
в епилептичен транс издигам се нагоре.
Триоки същества издишват страшно - ха.
И от диханието пари ме оборват.
Изгубвам се в безкраен вертикал
на архимедов винт - водачът таен.
С утехата, че почнал съм от кал,
но само там на хората съм равен.
А после идва вечният възход -
възходът към божествени поляни.
Под тях гневът излива се в потоп,
над тях съм аз - последният Избраник.
Хотите прочитать больше?
Присоединяйтесь к нашему сообществу, чтобы получить полный доступ ко всем произведениям и функциям.
© Младен Мисана Все права защищены
